http://defactolegal.bg/2016/02/24/%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B8-%D1%82%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B0-%D1%8E%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%83%D0%BB%D1%82/#comment-55
Подкрепям омбудсманът Манолова! Най-после да се намери лице в държавата, което да може прави разлика между труда и статута на юриста като адвокат и юрисконсулт.
Цялата тълкувателна политика на държавата за възнагражденията на юрисконсултите, извършвана от ВКС и ВАС е политика на несправедливост.
Юрисконсултът е лице на трудов договор за разлика от един адвокат като самонаето лице, извън характеристиките на едно трудовоправно отношение, каквото консумира един юрист на трудов договор.
Адвокатът няма работно време, а юрисконсултът, освен, че има работно време има работно място. Юрисконсултът е консултант на работодателя си при управление на предприятието на собственика. Адвокатът по дефиниция е защитник, чиято функция се проявява пред съдебните власти.
Нормата на чл. 78, ал. 8 от ГПК е противоконституционна, защото е несправедливо на юридическо лице да се присъжда възнаграждения, след като е било защитавано от свой служител – юрисконсулт, който упражнява своя труд и в съда и в управлението на фирмата на работодателя.
Законът в чл. 78, ал. 8 от ГПК е несправедлив. Тази норма буквално регламентира по законен път да се пресират страните, ползвали адвокат.
Съдът, прилагайки чл. 78, ал. 8 от ГПК от орган за справедливост се превръща в орган за възмездие, защото раздава пари, които не са разходвани за защита т.е. юридическото лице или административният орган не са дали хонорар на своя юрисконсулт, явявайки се в защитната си функция пред съда, както клиентът плаща на своя адвокат.
Нормата на чл.143, ал.4 от АПК е справедлива норма, но изкривена от един корпоративен интерес на общността на съдиите, действайки от презумпцията на висша инстанция, каквато е Върховният административен съд.
Актът на общото събрание на съдиите от Върховния административен съд на Република България – ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3/13.05.2010 на Върховния административен съд на Република България – ОСС от I и II колегия на ВАС е решило: „В случаите, в които съдът отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата си, страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е представляван от юрисконсулт в съдебно-административното производство.“
Т.е. в името на народа върховният административен съд е решил да се ограбват страните, явили се в спор с ответната им страна, представлявана от свой служител, който получава заплата на основата на трудов договор като им се даряват пари, не ангажирани като хонорар в съдебен процес единствено и само за защита пред съда.
Т.е. върховният административен съд е решил, че държавата е по-равна от гражданите и юридическите лица, предвид чл.117, ал.1 от Конституцията.
Това е решил върховният административен съд.
А, къде остава достойнството на личността по чл.4, ал.2 от Конституцията, която е изнудена от съдия със съдебен акт, да си плати рекета на държавата, защото административните органи като изпълнители на законите са длъжни да ги съблюдават в името на конституцията. Ако Изпълнителната власт се толерира от Съдебната власт, то къде е народния суверенитет и каква му е функцията, след като профила на българската парламентарна република е един форма на тиранична държава, която има едни субекти за по-равни от гражданите, защитени по конституцията.
Суспендирана е защитата на лицата с трудовоправно отношение и равноправните на същото форми, тъй като трудовата функция на гражданите е особена функция за разлика собственическата им функция като притежатели на вещи. Работната сила не е вещ, а способност на човека да се труди, за да получава пари, като се възпроизвежда.
Защитата на трудовата функция на гражданите е базис, от който следва всичко за личността на гражданина.
Практиката на Върховния касационен съд да взема пари от ищци, защитавайки своята трудова функция, като им присъждат разноски по чл.78 от ГПК след загуба на един спор пред съда е несправедлива, след като чл.83, ал.1, т.1 от ГПК е самостоятелна норма и няма смислова връзка между чл.83, ал.1, т.1 от ГПК и чл.78 от ГПК, освен нормата на чл.83, ал.3 от ГПК, но това задължение на съда, а не ищците по чл.83, ал.1, т.1 от ГПК.
Обобщавайки, нормите на чл. 78, ал. 8 от ГПК и на чл.143 от АПК, изкривени с неконституционосъобразната власт на магистратите, прогласували ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3/13.05.2010 на Върховния административен съд на Република България – ОСС от I и II колегия на ВАС са неконституционосъбразно прилагани. Не трябва да се даряват пари на държавата, заради своите юрисконсулти, изпълнявайки своите трудови задължения да бъдат в съда и да защитават своя работодател, в случая държавата като административни органи.
Един ищец по чл.83, ал.1, т.1, ако е бил лош служител, то щял да е бил санкциониран.
